Силата да си свободен

Здравей, Снеже!

Беше ми интересно да те слушам. Ти яростно атакуваше, защитавайки така позицията си, в чиято правота си убедена. Ще спестя цитати умишлено. Обаждането ти беше породено от недоумението как е възможно човек, с когото си била в един отбор, да говори така. Това в твоите очи е недопустимо, ерго извършването му се квалифицира с най-мерзки категории.

Събрани в едно отправените към мен реплики дават отговора за същинската причина на реакцията ти. Твоята парадигма (за една друга особа пояснявам – начинът, по който виждаш света) е следната:

Партията дава хляб. В партията се влиза, за да те храни. Щом те храни, следва да си ѝ верен и благодарен. Нещо повече, следва да я защитаваш. А ако я напуснеш, ѝ оставаш длъжен.

Когато нещата се приемат по такъв начин, влизащият в партията доброволно се отказва от личността си. Той се превръща във верен войник на организацията и вожда. Той предава свободата си срещу това да е храненик. Оттук нататък е „свободен“ да пази лидера и партията с всички сили и средства и да громи посочения враг.

Ти, Снеже, си приела тази роля, да бъдеш вярна на партията и вожда и да следваш написаното от един поет, че те са прави, дори когато съгрешат. Ти може би мислиш, че си запазила личността си, но това е илюзията на купения с хляб.

Обаче има и друга парадигма. Има хора, които виждат нещата по различен начин. Моля да ме извиниш, но аз смятам, че партиите имат други функции и цели. Когато ме ухажваха и убеждаваха, че е добре, бидейки почтен и способен човек, да стана част от ПАРТИЯ на ГРАЖДАНИ за ЕВРОПЕЙСКО РАЗВИТИЕ на България, защото и тя, и родината имат нужда от мен, аз след дълги увещавания се съгласих именно по тази причина: Смятах, че ставам част от партия на граждани за европейско развитие на страната. Т.е. не аз търсих хляб, а мен ме търсиха, заради качествата.

Когато озовал се вътре осъзнах, че по същество това не е политическа партия, а лична гвардия, състояща се не от граждани, а от предани войници си тръгнах. За някои да са вътре при тези условия очевидно беше ОК и те се бореха със зъби и лакти да си го осигурят отново и отново. За други, като мен – не. Нямах място там и си събрах багажа. Думите на един от лидерите, че лоялността в ГЕРБ е хиляда пъти по-ценна от интелекта, описаха идеално модела на партията. Това и казах за сбогом в писмо до председателя – ГЕРБ не е на граждани за европейско развитие на България и този подбор на послушници го води към катастрофа. По същите причини си тръгнаха и редица други.

Защо не останах? Защото съм убеден, че човек може да е верен само на общочовешки принципи. Това е свободната личност. Другото, верността към вождове и партии, обезличава човека, превръща го в слуга. Превръща го във вярно куче, вързано на каишка и пазещо господаря.

Това е разликата между нас, Снеже. Ти си верен войник на партията и вожда, а аз съм свободен. Не съм ял чужд хляб и мога да говоря каквото мисля. Когато вършат безобразия, ги посочвам; когато вършат глупости, ги подигравам. Имам силата да съм свободен. Страхотно чувство е, пожелавам го на всички верни войни.

Аз съм свободен, Снеже, а вчера кандидатът за президент на ГЕРБ се опита да ми отнеме свободата, заявявайки, че интересите на държавата били по-важни от правата на гражданите. На това ти верни войнико мълчиш, и набиваш, че и аз нямам право да говоря.

Тълкуваш говоренето ми като опит за дисидентство. Снеже, дисиденти има в тоталитарни общества. Когато ме разпитваха в милицията преди 10.11.89 за уронването престижа на социалистическата ни родина, може да съм бил. Но сега мисля, че живеем в демократична държава. Или аз нещо съм пропуснал, а ти без да искаш признаваш, че сме в диктатура?

Аз не се оставих да искам хляб и затова дълг към ГЕРБ нямам. Моят дълг е към съвестта ми, към децата ми и гражданското общество, заради съучастието ми, примерно, в избора на тази престъпна организация ВСС. Това не мога да си простя и си нося кръста. Мога само да изкупувам вина с говорене.

Свободата, Снеже, свободата… Аз съм свободен и призивите да спра, будят тъга. Да си от пътниците, слезли от Титаник и предупредили, че го чака катастрофа не е срамно, камо ли пък тъжно. Тъжно е когато онези от потъващия кораб ги е яд най-вече на слезлите.

Желая ти свобода. Успех!

П.П.
Не бих искал да влизам в спор. Уважавам твоя избор. Уважавай моя!