„Да, България!“ като филм на ужасите

Забележителен е ажиотажът в родните партийни кошери, след новината за появата на „Да, България!“. Притеснението е очевидно, но изразът на това притеснение е странен: повсеместно вайкане, за това, че не можело да се определи разположението на новия субект върху политическата координатна система. Като че ли това е най-важното.

Защо толкова им трябват тези координати? Защото наличието на такива и изтъкването им още в началото, преди всичко друго, гарантира, че със субекта сме себеподобни. А себеподобният дори да е против нас, е като нас: ще плува в същото блато и макар да се хапем с него или да си отнемаме плячката, той няма да посегне на общия ни корупционен хабитат – нашата жизнена среда. Статуквото сякаш казва: Моля, определете се, и заповядайте тук при нас, да си живеем в тинята. А всъщност плачът за координатите прикрива един дълбок, атавистичен страх, че новият субект може да идва за друго.

В момента основата на българската държавност, върху която е разположена и политическата координатна система, е прогнила: Няма правосъдие, липсва образованост, отсъства икономика на бъдещето. В тази гнилоч партиите от статуквото потупват внимателно координатните си опоненти с безопасни леви, десни или центристки възглавници. Но за корупцията, скапваща фундамента – мълчание.

И тук внезапно се появява „Да, България!“, която вместо да е поредният обитател, заявява намерение първо да пресуши блатото. Ужас! Ами сега?