Торбата стара, пълна със прашеца,
наричан още с думата живот,
на дъното е с дупка от молеца
на времето и като върху под
от наредени месеци, години,
на тънка струйка точи се следа,
извиваща се ту във серпантини,
ту лъкатушеща едва, едва.
Но ето, че полека изтънява
и свършва, а след туй, без капка жал,
ветрецът на забравата отвява
следата и следите от печал.
Прашинки пръснати по пътя млечен
и струпани на купове звезди,
сега сте звезден прах, но вече вечен,
житейски мигове били преди.