С бели
къдели
декември ни цели –
толкова силно му се е прищяло,
да поиграе
така, както знае,
че ни засипва отвсякъде с бяло.
Ние сме спрели
и тихо „Къде ли –
питаме се – да отидем под стряха?“.
Ала дочули за тази „заплаха“,
всички снежинки в мига пощуряха.
Все пак в кварталната кръчма на сушина
смогваме бързо със смях да се сгушим.
И ни е хубаво, и ни е лято,
и си говорим за нещо познато,
и си шушукаме глупости важни,
а през стъклата прозоречни, влажни
месец декември, май всичко разбрал,
хич и нехае,
че не е успял
хубаво с двама ни да поиграе.
Смигвайки с хиляди снежни кристали,
зимните хали
при себе си сбира,
за да им разпореди да жонглират
вън със снежинките и да не спират.
След това важен, с висулчица лед
почва развихрено да дирижира
снежния танц от незнаен балет
и ни оставя усмихнат на мира.