Намигна ми портретът от стената.
Пра-дядо, зная, щур зевзек е бил,
но тази гледка бе тъй непозната,
че рекох „Да не съм се пък напил?“
Очите стиснах, щипнах се, погледнах…
Не, грешка няма – даваше ми знак.
И ето пред портрета му заседнах,
позинал от това, що виждах пак –
пра-дядо ми очите си въртеше,
май сочейки на рамката стъклото.
Наведох се и схванах – прашно беше
и действаше като перде в окото.
С ръкав избърсах го и поглед светнал
в стената там зад мен пра-дядо впери,
където календар с „мома“ бях лепнал,
показваща си всичките размери.