Във стола изтегнат, поставил крака
върху ръба на отсрещната маса,
монета от долар подхвърлям в ръка
и жертвата чакам от час да довтаса.
Муха заблудена през бара прелита
в ленив, монотонен, следобеден танец.
Една проститутка със поглед ме пита
подремва отвънка пиян мексиканец,
а капчица пот по врата ми се стича.
Чашата с уискито е недокосната.
Слънцето спряло отвънка припича,
чакащо явно и то жертва просната.
Чакаме. Колтовете са в готовност.
Бръмва отново край мене мухата.
Сякаш вещаят гробовна съдбовност
в полъх на вятър поскръцват вратата.
Ала тя – жертвата няма я. Жалко!
Със проститутката с жест се прощавам,
после отпивам от чашата малко.
Долара хвърлям на бармана. Ставам
и се запътвам полека навън.
Мексиканецът хърка ли, хърка.
Подминавам го и кат на сън
с периферното виждам да бърка
нейде под пончото. Чувам: „Сеньор!“
В миг се обръщам и разпознавам
на мексиканеца в хитрия взор
моята жертва, но изоставам
с цяла секунда. Вече е късно.
Моята жертва (а всъщност – шериф)
казва: „Адиос!“ и нещичко мръсно.
После със поглед безизразно сив
стреля от упор, додето във кърви
падам надупчен в прахта и без слава.
Ето, за пръв път и аз не съм първи,
а закъснелия с туй си остава –
да е застрелян. Аз съм убит.
Слънцето вижда ме и отминава.
Барманът все тъй със каменен вид
веч на шерифа уиски подава.
С друг проститутката тихо флиртува.
Леко поскръцват отново вратата
и от трупа ми вън да се вълнува
май е останала само мухата.