Дванайсет часа̀, втори юни.
Надават вой всички сирени.
Стоим мирно, но помежду ни
и покрай коли, чинно спрени,
една простакеса минава.
Дори куче улично спира,
за миг доловило, че става
май нещо, но тя не разбира.
И става ти мъчно ужасно.
Уж зрял човек, а пък не знае
и няма да ѝ стане ясно,
че не просто почит това е –
себеуважение то е.
Но тя явно друго не схваща,
извън схемата „мое-твое“
и ханш през площада поклаща.

…

Във миг такъв, гняв те облива
и мисъл ти идва една:
„Не друго са хора такива,
ами фабрики за лайна.“