Колко пъти в любов сме се вричали,
тази истина без да признаваме,
че не сме него (нея) обичали,
а желали да ги притежаваме?

Под ръка колко пъти с „трофея“
и с повдигната гордо глава,
парадирали сме с него (с нея):
„Аз съм собственикът на това!“?

Колко пъти уж някак неволно
вместо „Ти ми харесваш.“ да кажем,
„Аз обичам те!“ – лъжем най-долно,
сякаш трябва да го (я) накажем?

Въобще него (нея) дарявали
ли сме с обич, със грижи и ласка,
или стиснато сме ги спестявали,
подло скрити зад „влюбена“ маска?