На улицата, до градинка със рози,
отдавна живееше спирка една,
в обяви облечена и некролози,
надраскана с глупости и имена.
Живот-разписание скучно течеше
край нея, додето в един чуден ден,
незнайно кой, ала чудак явно беше,
не взе, че написа с флумастер червен
(така, че се виждаше и отдалече):
ОБИЧАМ ТЕ, ХАЙДЕ МИ СЕ УСМИХНИ!
И – чудо! Животът усмихнат потече
и нощем, и в празник, и в делнични дни,
че всеки тук, чакащ или пък затичан,
усмихнат се качваше в своя транспорт,
спокоен, отдъхнал си, че е обичан,
зарадван, опèрен, дори малко горд.