През прозореца в моята стая
слънчев лъч влезна и щом видя,
че е пладне почти, а нехая
и в леглото все още си спя,
взе, че почна да ме гъделичка
и припомни ми, бях позабравил,
как и аз така често с тревичка
на човека любим съм го правил.
Ужким дремех, но в миг с изненада
се пресегнах, лъча здраво хванах
и го дръпнах. „Така ти се пада!“ –
назидах го, но… зяпнал останах.
Бях изтеглил тъй рязко лъча, че
тук при мен слънцето бе влетяло.
Слънце вкъщи? Добре е, обаче
беше толкова светло и бяло,
че закрих си очите с ръката
и изпуснах лъча, при което,
като детски балон взет от вятър,
отлетя слънцето пак в небето.