Цветенце нежно върху паважа
тази нощ някак си е поникнало.
Исках на някого да го покажа –
нежно и крехко, на грубост несвикнало.
Гледам го втренчено, недоумяващ:
Път сред гранита тук да си пробиеш,
цветенце миличко как ли успяваш?
„Трябва ЖИВОТ в тебе вътрe да криеш“ –
тихо ветрецът в ухото пошепна.
Грохот моторен, разтърсващ паважа,
с цивилизаторски тон в миг ме сепна
и за последно, преди да го смажат,
като за сбогом май цветето трепна…
Цветенце, зная, във тебе животът
всеки път, щом те премажат – ще никне.
Някак напук на гранита, с охота
стръкче зелено тук пак ще надникне.