Един ден, разхождайки се из гората,
край мене дочух гласче тънко да мрънка.
Огледах се и… Ха! Джудженце брадата
си бе закачило на някаква трънка.

Заплело се беше така зле горкото –
шанс нямаше никакъв да се измъкне,
обаче, почесвайки се зад ухото,
реших да помогна преди да се мръкне.

Джуджето кълнеше, не бе никак скучно –
от смях чак ми се насълзиха очите,
но с охкане, с пискане, благополучно
приключи откачването от бодлите.

Когато почувства се освободено,
джуджето мърморещо стори магия
и ей ме – джудженце от трънка пленено,
а то се изсмя и се скри. Орисия…

Уплаших се, ала идея ме блъсна:
Джудже съм веч, значи магии владея.
С магия една първо ще се обръсна,
а с друга голям да съм пак ще успея.

Но после размислих. Ще махна брадата –
тя пак ще порасне. Но да съм мъничък
кога пак ще мога? Започвам играта,
а трябва ли – ще си порасна самичък.