Сякаш на свиждане бях във затвора,
де разделени от здраво стъкло
има отсам – посетители-хора,
а пък оттам – заловеното зло.
Но стоях този път пред огледало –
утринно свиждане с моето Аз,
дето ехидно във мен се бе взряло:
„Важната личност! Хе-хе, голям праз!
Вярваш наивничко, че си свободен?
Е, не мисли, че ти правя напук –
ще си такъв, от добри чувства воден,
щом като дойдеш, а аз не съм тук.“

…

И от тогава се чувствам затворник.
Но се надявам да не е измама,
някой ден, да речем примерно вторник,
зад огледалото мен да ме няма.