През тъничък процеп в склопените щори,
непускащи никого в стая една,
промъкна се тихичко, без да говори,
при тъмното най-бялата светлина.

Но в стаята беше се то притаило
и с трепет я чакаше да се яви,
че нещичко явно си бе наумило –
обгърна я и я със сянка зави.

И ето, доде го тя с ласки дарява
разтворена, то сякаш в нея попи.
Ех, колко е хубаво да продължава,
но… няма как трябва сега да върви.

Ала до довечера тя ще го чака.
Ще тръпне зад щорите няма, без звук,
а те ще пропуснат във стаята мрака
и пак ще е хубаво, че ще е тук.