Във тясната моя квартира,
съставена само от хол,
във който едва се побира
кушетката с маса и стол
(фактически – мойто има̀не…
забравих, че има и дрешник…),
място, де да застане
даже и най-кльощав грешник,
казано честно – няма,
камо ли пък да са двама…
И в този „обширен“ простор
на клетия ми интериор
духът на Алиса
яви се
(онази, де математикът
Луис е,
що я натика
вътре в огледалата).
Духът на мойта позната
огледа набързо нещата
от тясната моя квартира,
въздъхна и – изненада!
Запя: „Не, не ми се прибира…“,
не искам вече във ада,
известен като „Страната
на чудесата“
сама да се скитам,
а искам живот да опитам.
Да знаеш, така бих желала
в реалното да съм живяла.
И все още силно желая
да можех в подобна стая
за малко дори да се мерна,
но плътна да съм, триизмерна.
А не да съм няк’ва измислица,
че и в илюстрована книжчица.

…

Вторачих очи във Алиса.
С тез думи тя просто ме слиса.
Та аз толкова си мечтая
реалноста (моя кошмар)
да я подменя със оная
измислената, а шамар
Алиса оттам ми нанесе…
Замислен, направо потресен,
навън през стъклата погледнах.
На стола си после приседнах
(без никакъв звук да издам),
прозрял таз измама
голяма,
че хубавото бива там,
където, уви, нас ни няма.