От тясната килия на моя живот,
зад дебелите решетки на ежедневието си,
надничам навън и въздишам.
Трябва да се измъкна! Ще се измъкна!
Днес ще избягам… пак.

И правя поредния опит със стихове.

Всеки ден. Бягам, а все съм си тук.
Вече не зная, дали ме измъчва
повече теснотията или срамът, че уж бягам.
И гузен се оправдавам:
„Не бях аз. Аз съм тук. Това е пак онзи,
невидян от никого до днес герой, който,
кой знае защо, е наричан лиричен…“

Там, отвън, сигурно ми вярват.
Няма начин да не ми… Ох, дано!
Остава и аз да си…

А съкафезниците ми мълчат
с наведени глави.
До един – неосъществени бегълци.
Ш-ш-ш-ш-ш-т! Да не говорим за това.
– казват погледите им – По-добре
да напишем някой нов стих… пак.

—

И всеки написва неговото:

На моя живот от килията тясна,
в оковите на ежедневието си,
решетките стиснал, в ума си с опасна
идея, надзъртам вън с погледи коси.

От тук трябва някак си да се измъкна.
На всяка цена нужно е да избягам.
Навън на студа по-добре да замръкна,
но в тази килия не искам да лягам.

И опит за бягство опитвам отново.
Със стихове, всички снабдени със рима,
избягвам от себе си, ала… на слово –
килията си ми е необходима.

И гузен за сетен път се оправдавам:
„Не, аз не съм бягал. Това е бил той –
героят, когото дори не познавам.
Фантомът, наричан лиричен герой.“

Но на ум и никога не го публикува.