Каква ирония на съдбата?!
Забързан трескаво във зори
се блъснах в някаква непозната.
Изпуснах нервите си дори,
а нямах време за „Извинете!“,
че гонех свойта житейска цел –
съдбата си да държа в ръцете,
нали в ръцете си бях се взел…
И я задминах таз непозната,
без да ми мине и през ума,
че всъщност туй беше тя – съдбата,
дошла да чака мен пред дома.