В горещото лято
на трийсе и трета
промивах си злато
във няк’ви дерета,
когато
реката
риба довлече.
Рибата рече:
„Човече,
не бой се!
Седни на брега, успокой се
и да ме слушаш, настрой се.
Аз някога бях
Златната Рибка,
н-о-о… остарях,
кат’ млада да припкам
съвсем не умея.
Даже да плавам вече не смея.
Не мога желания да изпълнявам.
И за тигана, виждаш – не ставам.
Ти си ми, честно, като изповедник,
ала ми трябваш и за наследник –
моите функции да изпълняваш,
радост на хората да раздаваш.
Ще се опитам, ще се напъна
последно желание да ти изпълня…
Какво говоря – имаш го в кърпа,
ала те моля – недей се дърпа.“
Помислих малко, па рекох „Готово!“
И дръпнах ѝ следното кратичко слово:
„Искам жената,
която
със поглед маслинен
и със гласа си нежен, копринен
мене опива и в сън, и наяве
и ме дарява
със сили и здраве.
Искам живота си с нея да свържа,
к’вото и друго да трябва да върша.“
Рибата, с изражение вече изпънато,
„Имаш я!“ каза и след което
глътна вода и отпраши към дъното
или със други слова – към небето.

…

И… оттогава,
братя, желания заизпълнявах,
главно на своята бивша изгора:
„Купи ми костюм като за пред хора,
а не да ме смятат за селска простачка!
Вземи
разтреби –
не съм ти чистачка!
Отивам на парти
със мои другарки,
а ти междувременно напазарувай
и прави, струвай,
като си дойда след полунощ,
да си изпрал и големия кош…“
Тичах, човече и изпълнявах.
Късно си лягах,
рано пък ставах,
че бе опасно да се закъснява
със закуската и със кафето.
И от темпото лудо, с което
нейни желания все изпълнявах,
с време свободно за мен не оставах,
та свой заместник да си излъча…
А и не исках друг тъй да се мъчи.