Нощес край брега се разхождах полека.
Морето заспало бе – никакъв плясък.
През дюните крачех напред без пътека,
събут, че не исках в обувките пясък.

Умът ми зает бе от мисъл нетленна:
„Преследването на житейски успех.“,
когато пътечка видях осветлена
и все тъй замислен по нея поех.

Вървях, разсъждавах, доде се запитах:
„Кое време е и къде се намирам?
За тази нощ явно достатъчно скитах.“ –
и тръгнах обратно да си се прибирам.

А днес в кафенето пред мойта квартира
приятел ми каза, че снощи видял
човек що (умът ми това не побира)
събут по пътеката лунна вървял.