Ужасен дъжд цял ден навънка се лее
и даже сгъстява решетото си,
а слънцето май да надникне не смее
от страх, че потопът ще го угаси.

Вали и до кости съм мокър изцяло.
Уви, веч не ми е потребен чадър.
Вали ме, тъй както не ме е валяло
и… почвам да смятам дъжда за добър.

Приятелски в локвите тръгвам да газя
и сухо да търся не си давам труд.
На тези, що там, зад стъклата се пазят,
се плезя за туй, че ме смятат за луд?

Поройният дъжд връща жест реципрочен –
със струи ги стряска в прозорците им.
Приятелю мокрещ, приятел си точен.
Дай другия път всички да подлудим?