Сторих го вчера и по-точно – снощи.
Често сънувах го, ала в действителност
нещо не можех все. Нямаше мощ и
някакви знания или решителност.

Просто прострях ръце, в мене вглъбих се
и доловил вътрешната готовност,
в миг от земята под мен отделих се
само със мисълта за безтегловност.

Техника – никаква, а без усилия
вдигнах се леко над къщи и хора.
Флагман самотен, без своя флотилия,
горе летях и не чувствах умора.

Своето тяло оставил изцяло
на мисълта си да бъде подвластно,
аз наслаждавах се как полетяло
бе и насочвах наляво и дясно.

О, бяха мигове толкоз приятни!
Впрегнал сам силата на мисълта си
реех се в облаците необхватни,
по-лек дори от въздушните маси.

Тъй надделял земната гравитация,
казвах си: „Ето, че тоз път успях!“.
Радвах се, порейки въздуха с грация,
неосъзнавайки, че всъщност спях.