Уморен от житейските битки,
аз убежище тихо намерих
на поляна с безброй маргаритки
и в небето над мене се вперих.

Облаче (бяло,
безплътно)
горе е спряло,
безпътно,
като че ли да умува
как и къде да отплува
и докато двоуми се,
в синьото бавно топи се.
Паяче някакво дребно
ловко по мен се катери.
Явно е нему потребно
бързо пряк път да намери
татък, до цел във тревите,
дето от мен са закрити.

А маргаритките се полюшват
и с цветчетата сякаш подслушват
мислите мои.
Ала не мисля. В пълен покой
съм се отпуснал върху тревата,
в опити някак си да се слея
с нея
или стопя в синевата.