На прегледа ми медицински
фурор предизвиках същински
с колония страшни кристали,
що сокове пили и яли
от моето собствено тяло.
Така ли?
Ма как тъй бе, ало?
На собствения ми терен,
да стават таквиз безобразия! –
подскочих полу-разярен.
На личната ми територия,
на практика, не на теория,
съвсем безконтролно растели
и мястото, дето завзели
оказвало им се веч тясно.
Е, не! – троснах значи, но бясно.
И как – казвам – да ги разкарам?
Замънкаха специалистите
(те мислеха, че им се карам),
че туй не било като с глистите,
със гълтане хапче едничко
да изпонатрепеш там всичко
(разбирай – и фауна и флора).
Абе май, голям ще е зорът,
защото те, тези кристали,
знай, мамата са си… Разбра ли?
Разбрах. Мамицата му стара!
Ами сега?! Да се разкара
от мен таз колония чужда,
излиза, че никаква нужда
на тез нямам от помощта.
Обух гащите си и – вън.
Но рекох си, че през нощта,
във времето за дълбок сън
аз тоз агресивен кристал
ще го атакувам без жал.
Е, както се и подразбира
докрай заредих патрондаша
(разбирай – 3 каси със бира,
една отварачка и чаша)
па като започнах, ви казвам,
безмилостно да я наказвам
с „Болярка“, калибър 2 литра
и със автомат „Ариана“
колонията подла, хитра
веднага биде попиляна
(разбирай – биде изпикана).
И ето ме вече свободен.
Ранѐн, кхм… там…, но инак – ГОДЕН!
Ала да не ме изненада
пак пясъчна нова армада
и отредѐ бъдеще робско,
редовно прострелвам със „Шопско“.