Драги ми Драгане,
Вече май ще стане
половин година,
откак потопих се
в моята чужбина
и напълно скрих се,
знаци без да давам
жив ли съм изобщо
и какво с мен става.
Казано най-общо –
майката си трака.
Цялата фамилия
вече съм разплакал
с моите усилия
да летя високо.
А да се издигнеш,
бъхтене жестоко,
казват, се изисква
и ако ти стиска,
ще да го постигнеш.
Сигурно, но с мене
нещо се закучи
беше без съмнение,
а какво се случи?
Почва пето
лето
на туй начинание,
ала, общо взето,
съм на разстояние
от целта заветна
колкото при старта.
Нещо уж просветна
май че напоследък,
но кат’ съм без карта,
сам
не знам
напредък
ли да го наричам?
Затова си трая.
Като стигна края,
тъй ще се разлая…
Но сега си кюта.
Ни ми е до Net-а,
ни до ICQ-та.
Па като се сетя
и за тоз компютър
моя, своеволен…
Все е недоволен,
че му пълен диска,
или пък ще иска
RAM да му добавя
„Иначе“ – разправя –
няма да се справя
с твоите мераци –
осем апликации
наведнъж да гоня.
След туй посинява
в пред-Reset агония.
Ден се не минава
да не го спасявам.
Прозорци сменявам
като пръв джамджия.
Вече съм остъклил
цялата чаршия,
а пък ICQ-та
съм сменил до тука
нейде къде двайсе.
Гейтс що съм напсувал –
броя им не знай се.

…

Драги ми Драгане,
Няма как – ще стане
туй, което гоня.
Мож’ да е Михаля
и да е агония,
но сълзи не роня,
нито пък се хваля.
С умисъл нарочен
аз като избрах
своята посока,
взех еднопосочен.
Не се колебах –
в пропастта дълбока
мостовете бутнах,
за да знам, че няма
как назад да хукна,
ако стане тежко.
Може да е грешка,
може и да не е.
След известно време,
като поживеем,
ще го разбереме.