Знаеш ли, снощи ме нещо прихвана
и на тавана целунах луната.
После не помня какво точно стана,
но се усмихна тя, взе ми ръката
и ме поведе по лунна пътека.
Сред милиони звезди спряло беше
времето, а светлината им мека
около нас закачливо струеше.
Бе тъй красиво, вълшебно, омайно –
приказка някаква или реалност.
Беше вълнуващо, малко потайно,
даже със тръпка и вкус на фаталност.
Плувахме вечност в тази феерия,
а сутринта, щом отворих очите
погледът ми до мене намери я –
мойта луна със звезди във косите.