Тихо е. Няма те. Някъде си.
Времето дните протака
и само кротко на пауза виси –
то, явно, също те чака.
Мислено с теб разговарям, наум.
Шепнеш ми, че ще се върнеш.
„Благодаря!“ – промълвявам без шум,
вярвайки, мене щом зърнеш,
миг само след като се появиш,
„Хей, здравей!“ – ще ми извикаш,
а аз: „Обичам те толкова, виж!“ –
и ти ще зачуруликаш.

…

Тихо е. Няма те. „Идеш ли веч?“ –
тръпна, но се утешавам,
че колкото и да си надалеч,
в себе си те съхранявам.