Бе вече сезон на настинки.
Пред лекарския кабинет
един юнак на три годинки
със майка си чакаше ред,
че дробчето да се прегледа
бе нужно – издаваше хрип,
май причинен от сладоледа
или от поредния грип.
Привидно спокоен, но бледен,
щом лекаря със стетоскопа
над себе си зърна наведен,
юнакът с крачета затропа,
заблъска, заудря с ръчички,
че вяра им нямаше никак –
все правеха се на добрички,
а боцкаха го… и – завика.
Но тук се притече сестрата,
която му хвана ръцете,
а майката, тя пък краката
и тъй, здраво стиснат от двете,
предаден, със сила принуден,
но с дух несломен, спря да шава
и каза с чест в този миг труден:
„Аз няма да дишам тогава!“