Виждаш как бързо порастват децата,
ала ти сам да пораснеш не смееш.
Все отстрани на живота играта
гледаш и времето тъй си „пилееш“.
Вятър те вее на бяла кобила.
Ум не ти идва. Веч толкоз години
май на парите могъщата сила
не осъзнаваш, а пишеш във рими.
И не разбираш дали има доза
истина в туй, че си странен, особен,
че да си себе си е диагноза,
но си на обич в замяна способен.
И я раздаваш хей тъй, със усмивка,
със неоцапана съвест си лягаш
и да обичаш света без почивка
можеш, макар че от него уж бягаш.