Една хубавица
(със силикон понаблъскана)
от челна корица,
цветна и лъскава,
с поглед премрежен
за мене мечтае.
Обаче за нея умът ми нехае.
Със поглед небрежен
едва я поглеждам
косо, под вежда.
Да, доста красива е.
Даже, навярно, лъвица дива е,
дето на страст и на ласки ухае,
ала не знае,
че ник’ва надежда
не може да храни
за сърцето ми да вземе виза.
Но както изглежда
все още се мами,
че може със мен под ръка да излиза,
защото видяла
да се пресягам напред със ръката,
потрепва тя цяла
и се повдига нагоре, горката,
плуваща цялата в щастие вече…
Ала е толкоз далече,
че е направила извод погрешен –
аз съм посегнал в тази посока
само заради вестника днешен.
Истина, сигурно много жестока
и страницата във миг се обръща,
за да не видя как, с мъка дълбока,
мацката сълзите си ще преглъща.
Ала без това да ме трогва,
плащам с левче на вестникаря,
който трудно, но някак смогва
с вятъра духнал да се накара,
за дето му е разлистил кориците.
Тръгвам, че бързам. Оставям лъвиците
по лавиците
му да се свиват.
Никъде, никога те не отиват.
Те си оставaт вечно самички.
Пищни и знойни красавици всички,
ала нямат за никого виза.
С вестник в ръката
в къщи си влизам,
там, при оназ Пепеляшка, която
нито от виза за мен се нуждае,
нито от някакво си попечителство,
просто защото в сърцето ми тя е
за постоянно получила жителство.