Следобедно слънце изгаря нивята.
Ни звук, ни движение – лятно мъртвило.
Магаре лениво опашка подмята
и нижат се мудни минути унило.

Изплезил езика си, в мене се гуши
най-вярното куче – несменен другар.
В тревата жълтеят се паднали круши,
а къщата кичи се, белната с вар.

Присядам на сянка, на хлад под лозата
от юлската жега съвсем изтощен
и вдишвам на селския дом миризмата,
събуждаща детските спомени в мен.

В герана държана, за да е студена,
разрязана диня от масата мами.
С кристалчета захарни, сочна, решена
прохладна наслада да влее в кръвта ми.

А аз върху старата пейка така
отпуснат и с чувството, че съм във рая
дочувам: „А кулени да опека?“ –
на мама гласа във блажена омая.