Мелничка за чер
пипер.
Тумбестото ѝ телце
като буренце с размер
на големичко яйце
с ръчка е, на S извита.
С блясък нявга, днес покрита
със ръжда
по железцата –
белег траен от вражда
стара с кухненската влага.
С длан зрънцата
вътре слагам
и завър… завъртам бавно,
ала не потегля плавно,
а запъва се и хруска
мелничката чер-пиперна
и прашеца смлян не пуска.
Ама че високомерна!
Вдигам я, за оглед спешен.
Ход преглупав и погрешен.
Взрял се в дъното ѝ свъсен
бивам изведнъж поръсен
от пиперец по лицето,
вследствие пък на което
се налага пауза в стиха
за… а-а… а-а… Апчиха!

…

Пауза, за да се избърша
и опитам да… а-а… завърша.
(Този път предотвратих
ких
с разтривки енергични
на носа.)
Но са
по-силни следващите гъделични
позиви и да се бавя
няма смисъл.
Със последна ясна мисъл
точка смогвам да поставя
на започнатия стих
миг преди да… а-а… Апчих!