Ти не си нито опасно прокажен,
нито си ти Юдината целувка.
Ти си за мене безкрайно по-важен –
камъчето си ти в мойта обувка.
Мъничко, дребно и незначително,
дето изобщо не си заслужава
туй внимание свръхуважително –
заради тебе човек да застава,
да се навежда, че да се развърже
и обувката да си изтръска.
После пак да обува и бърже
да я завърже
въпросната връзка.
А когато е всичко готово,
ценно време изгубил, отново
да застне изправен. Не струва,
че зает съм с по-важни неща,
що в главата ми бедна бушуват,
както пламъците във пещта
и които неща ми се струват
все проблеми
големи
и спешни…
Та от теб нали няма умрял,
че да правя усилия грешни,
таз опасност да съм си спестял?
Ала заради туй, че те има,
съм така благодарен на Бога
и изхвърлянето непростима
ще е грешка – без тебе не мога.
Та какво, като ти постоянно
ми убиваш? Ценя, че нащрек
ме държиш и така непрестанно
ми напомняш да бъда човек.