В паметта си отбих се за малко,
във „архива“, за случка една.
Памет светла бе, чиста, но… жалко –
тук-там имаше бели петна.

Те, молците на времето бяха
спомените прояли със стръв
и следи само бели личаха.
Не петна, места лобни, без кръв.

Но да ги разчета се опитах,
разни спомени в проза и стих
и тъй в гънките си се заскитах,
че като в лабиринт се затрих.

Уж за малко дойдох, а не мога
изхода да намеря сега.
В паметта си съм, хей, без тревога!
Не мислете мен даже с тъга.