За Бога!
Не мога
вече така,
просто искам да си призная.
На сърцето си слагам ръка,
ще изповядам днес всичко, до края.
Случва се винаги, да, всеки път,
щом пред себе си видя жена.
Слабичка или пращяща от плът,
тя във ума ми поражда една
мощна вълна
от безсрамни въпроси:
Шумна ли е и как ли го прави?
Черно бельо ли под дрехите носи?
Как предпочита, какво ѝ се нрави?
Разсъблечена как ли изглежда?
Е ли светица,
или тигрица
в кротка одежда?

…

И картини тогаз многобройни
само за миг ми изпълват главата,
до една неблагопристойни,
всяка различна, макар и позната.
Виждам я гола и без задръжки,
люшкаща форми със дива страст,
влажна, опръскана с капчици мъжки,
стенеща, искаща още в захлас…
„Виждам“, но сякаш не съм я видял –
друго, се правя, ме интересува.
И се опитвам (вдва ли успял)
да разбера от какво се вълнува,
мисли какви ли сега ѝ прииждат
зад очите, що уж не ме виждат?

…

Господи Боже,
Не че сметка тук ти държа,
ала въпрос един ме тревожи
и не мога да се въздържа:
Ако е вярно, че твойта ръка
е написала: „Грях! Тъй не бива!“,
кой устрои, Боже, всичко така
и създаде ни да сме такива?