Ей така, както шепата пясък
се изсипва през свитите пръсти,
той, животът (без светския блясък,
а прегърбен от тежкия кръст и
с получените в пътя рани)
си отива от нас с тихи стъпки,
без да вземе във своите длани:
цели; планове; суетни тръпки;
явни блянове; скрити желания;
важни работи (веч непотребни);
неотправени нивга послания;
отношения, по хорски дребни…
В залисия, доде се усетим,
извървели сме свойта пътека.
Поглед гаснещ престава да свети
и поемаме друга, по-лека.

…

Ей така песъчинки-минути
безвъзвратно в безкрая изтичат
и нещата видени и чути
с нас в отвъдното без жал отвличат.