В градината тиха
редях по 3 стиха,
опитвайки хайку да пиша.

В миг малка японка
в ръцете със клонка
от хайкуто чух да въздиша.

Тя окуражава
ме тъй. Продължавам
си казах и ново добавих.

Градината стихна,
японката прихна –
май някаква грешка направих.

Това ме подразни,
но разни съблазни
ме сепнаха – счупих молива.

А без да разбира
къде се намира
от кикот се тя запревива.

Молива оставих,
но друго направих –
отидох във хайкуто сам.

Японката скочи
и нещо засочи,
но късно – целунах я с плам.

И ето, че вече
съм хайку-човече,
но в стиха си бивш сам живея.

С целувка нахална
я сторих реална,
а хайкуто… то е от нея.