Един белобрад, стар индийски факир,
когото аз гледах със поглед скептичен,
взе, че ме дари със шише еликсир,
твърдейки, че имал ефект по-различен
от всичко познато ми до тоз момент.
По капка да вземал съм седмично само
и той (еликсирът без еквивалент)
ми осигурявал подкрепящо рамо,
с което наистина всеки проблем
се разпердушинвал ей тъй просто: Щрак!
И взех еликсира, но вяра съвсем
му нямах. Че как инак, съм ли глупак?
И почнах по капка редовно да взимам
със тайна надежда за пълен провал,
та после достатъчно право да имам
факира да разоблича със скандал.
И вреше ми пак пред проблеми главата
в идеи за решения, но чудеса
така и не ставаха – доста позната
картина. Да, всички мошеници са –
си казвах и взех, че попитах факира:
„Защо заблуждаваш, във този боклук
и капчица истина се не намира?“.
А той се подсмихна и каза, че тук
(посочи главата ми) всичко се крие.
„Знай, че еликсирът с идеи помага,
но в края на краищата туй сме ние,
що с вяра да ги претворим се налага.“
Бе отговор простичък, ала ме блъсна.
Разбрах го, той всъщност се и подразбира,
но не туй, а мисъл довърши ме късна,
че свършил бях вече, уви, еликсира.