Буцата минало свое преглътнали,
но със приседнало в гърлото днеска
в дупка на времето сякаш сме хлътнали
и не тресем се за утре от треска.

Цъка часовникът, носещ си бремето
да ни напомня, че все пак живеем,
ала остава застинало времето
и тъй без него без време стареем.

Всъщност то, времето, хода не спира,
но като в празно през нас преминава
и си е ясно и се подразбира –
ние сме нищо, боклуци и плява.