Врабченце едничко,
такова, мъничко,
тъй както заето
си беше в небето
да бъде свободно,
удариха злобно
със камък в крилцето
и ето
го, клето –
свито стои на перваза.
Врабчето,
което
не знае омраза,
във шепата взето
кротува,
а сърчицето
му лудо лудува –
шепа погрешна
да не е пак срещнало.
Не, не плаши се,
перната душице.
Спокойно наспи се,
пийни си водица,
трохички – доволно,
додето
крилцето,
дето
е болно,
съвсем се оправи.
Па живи и здрави,
ще чиркаш охолно
отново в небето
щастливо и волно –
врабчешки напето.
И пируети отново ще правиш.
Удара само ще ли забравиш?